На Изток много поети са били изкушени да посветят стиховете си на играта Го. Техните творби са пропити от голямо вдъхновение и философско разбиране. На Запад естествено такива творби са рядкост, макар играта да има доста почитатели, но за България едно от поетичните постижения в поезията е стихотворението "Партия Го" на поета Божидар Богданов. То е написано през 2005 г., но бива публикувано през 2007 г. в стихосбирката му "Демиургически упражнения". Неговите стихове, представени и коментирани в настоящото есе, са един несъмнен принос в областта на културното Го.

Първата асоциация, която може да се направи, е градината-лабиринт от живи плетове, която геометрически представлява квадрат. Като опорна представа за "непознатия лабиринт" може да се вземе градината в Ченвинг, Великобритания (1820). Градината-лабиринт представлява модел и метафора за света с неговите тайни и загадки, сред които човек се лута, търсейки и желаейки да намери отговори на вечните въпроси. Изучавайки и изследвайки света, любознателният човек узнава, че не е абсолютно сам на Пътя, защото някъде ще срещне някои, вероятно просветлени, които знаят изключително много за света. И наред със знанието той търси и неговото въплъщение в лицето на играчите-мъдреци в непознатия лабиринт, където "Две фигури в него / редят фигури, ограждат света". Тук има и тънък момент, лабиринтът е именно "непознат", защото, както учи Сократ "няма непознаваеми неща, има непознати неща".

ПАРТИЯ ГО

Светлината се събужда
в непознат лабиринт.
Две фигури в него
редят фигури, ограждат света.
Един срещу друг,
огледани в себе си,
потъват в играта
на сферите.
И търсят пролуки,
и търсят празни места
да поставят своите пулове,
да оставят своите думи
като каменни късове в пясъка,
който се сипе
от бавното слънце в градината.
Колко щедър е Изтокът!
Насърчава играчите,
съзерцава загадката.
И никакъв намек за ход,
и никакъв намек за изход
не иде от залеза.

Тези тайнствени мъдреци трудно могат да се открият и видят, те са архетипни персонажи, но като че ли в някои моменти може да се почувства тяхното присъствие, да се усети, че са близо - точно зад стената от жив плет, чува се и как редят камъчетата по дъската... Но се осъзнава, че колкото и да са близо, толкова са й далеч, защото в лабиринта няма преки пътища.

И тези две фигури, редящи фигури, са препратки към даоските легенди - безсмъртните мъдреци, които свеждат света до партия Го. Седнали един срещу друг, потопени в реалността и илюзията, мъдреците са вглъбени в "играта на сферите". Но придвижването в лабиринта всъщност е и пътят на го-играчите, които в своята игра постепенно се превръщат и отъждествяват с тайнствените мъдреци. Защото това е път на самоусъвършенстването, при който в хода на общуването и израстването, играчът поне за миг може да усети мъдростта в себе си. А в диалога опонентите в дух на съперничество и сътрудничество търсят пролуки и празни места, където "да поставят своите пулове". И отново се завръща образът на градината, този път обаче градината е каменна... И думите се превръщат в каменни късове, самите думи се материализират в демиургичния акт.

Усеща се някаква алюзия с картините на С. Дали, изобразяващи "течащи часовници", но тук по-скоро изниква представа за измерване на времето с пясъчен часовник... Пясъкът се сипе "от бавното слънце в градината", някакъв преход от нематериалното към материалното, но се акцентува върху аполоновото начало, символизиращо знанието и мъдростта... Светлината рамкира цялата картина, описана в стиховете... Един ден, изпълнен с "бавно" придвижване към центъра на лабиринта. И както се казва, че Го е подарък на Изтока за Запада, разбираемо е защо той е "щедър" и "насърчаващ".

В даден момент се постига състояние на покой, спокойствие, спира бесният поток на мислите, няма тревоги и притеснения, няма дори и планове. Това е и едно от метафоричните определения на Го като начин "за освобождаване от тревоги" (trouble-fogotter, wang-you). Умът се успокоява и умиротворява, което играчът постига като състояние в своята практика, по Пътя, в който е бил окуражаван и насърчаван. И всичко е било всъщност път към себе си, в това посвещаване в загадката, която е вече по-разбираема, и е станала достъпна за преодоляване, което вече не я прави загадка, няма мистика. И най-сетне "няма и намек за ход", времето спира и "няма изход" - извървеният път е извървян и няма връщане назад, вече има постижение във философското разбиране за света. И когато се мисли, че играта трябва да свърши, тя не свършва... Или, може би, трябва да се привлече мисълта на Гуан Ин-дзъ, че играта Го не може да бъде изучена изцяло и докрай.